КОТКА ВЪРХУ ГОРЕЩ ЛАМАРИНЕН ПОКРИВ

От Тенеси Уилямс

Превод Иванка Димитрова

Режисьор Стайко Мурджев

Сценография Никола Налбантов

Композитор Петър Дундаков

Фотограф Иван Дончев

Участват: Елеонора Иванова, Гринго‑Богдан Григоров, Ириней Константинов, Петя Силянова, Невена Калудова, Владимир Солаков (гост), Юлиян Рачков, Михаил Милчев.

Награда Аскер 2025 за поддържаща женска роля на Петя Силянова

Номинация Икар’25 и Аскер’25 за поддържаща мъжка роля на Ириней Константинов

Тенеси Уилямс е педантичен събирач на стъклени души – нащърбени, пропукани, дори натрошени, които той нежно и грижовно подрежда в своите пиеси менажерии – невъзможни да овехтеят, възможни да интригуват, разтърсват, прочувстват, да разръчкат захабените ни емоции, да разбулят обърканите ни илюзии. И когато през времето отново достига, сякаш зад гърба ни, викът на Маги Котката, на ранената жена, опитваща с всички сили да се задържи върху нажежения тенекиен покрив на неумолимата реалност – „Животът трябва да продължи дори когато всички илюзии за него изчезнат“ – ние потръпваме.

Режисьорът Стайко Мурджев затваря невротичните, болни и неразбрани до вопъл герои „да споделят една и съща клетка“ и с прецизен разрез ни разкрива техния саморазрушаващ се свят, толкова днешен, до разпознаваемост.

„Мисля, че този текст не просто се вписва в контекста на българската действителност, а е един категоричен отговор на много въпроси, които задава средата, в която живеем. В нашата реалност непоносимостта към различния, отхвърлянето на чувствителността и издигането в култ на меркантилното са феномени, които не просто са възприети като нормални, а са станали неизменна част от житието ни. И това е проблем. Дебелите ни кожи, липсата на сърдечност и непрестанната калкулация на материалните облаги са наша втора природа. И текстове като „Котка върху горещ ламаринен покрив“ са жестове на непримиримост с потъването в забвение на човешката душа.“ Стайко Мурджев (режисьор)

„Котка върху горещ ламаринен покрив“ в Театър „София“ е не режисьорски, а актьорски театър. Истински актьорски театър без кълчения, мечкарщини, грубиянщини, а фин, изискан, пестелив. Толкова пестелив, че стига до изящество, до на майсенския порцелан изяществото… Изящество, за което ние като зрители сме все по-алчни, и което – отново нас, отново като зрители, ни прави истински щастливи…“ Митко Новков, Портал за култура, 29.11.2024