„Викове от подземието“: Хората не познават самите себе си
„Записки от подземието“ е една от най-емблематичните новели на Фьодор Достоевски, считана за един от първите екзистенциални романи, задаващи въпросите за смисъла от живота и най-вече от човека. Защо изобщо е тук, какъв е и какъв трябва да бъде.
Този Достоевски „подземен човек“ приема още по-близки форми в моноспектакъла на актьора Йордан Ръсин и режисьора Стоян Радев „Викове от подземието“, който се игра на 19 септември в Голяма зала на Драматичен театър-Пловдив. Антигероят изправи публиката пред една проста питанка – изтъкан си от добродетели или си прогнил? Историята често показва, че ако добродетелите и пошлостите се сблъскат, най-често оцеляват пошлостите. „Подземният човек“ добре знае това, затова не крие същността си. Приема своята пропадналост, своето отчаяние, своята злоба и омраза към всичко свише, всичко чисто. Завижда им, но ги и мрази, защото не може да ги изпита, не може да ги втъче в собствения си характер.
Неслучайно и авторът, и сценичната постановка обхваща това пространство – подземието. Не избира зандан, не избира канавката, не избира гроба. Те са моментни – веднъж си там, а после те няма. Тръгваш си или изгниваш. Но идеята за подземие носи личен избор. Веднъж затвориш ли се сам в него, няма измъкване, защото свикваш с клоаката на собствения си объркан, егоцентричен и омърсен ум, с комфорта на нищо правенето, освен осъждането. Сам изпитваш нуждата да рушиш, да подчиняваш, да нараняваш както околните, така и себе си.
Моноспектакълът „Викове от подземието“ се оказа неочакван обрат за фестивала „Сцена на кръстопът“. От онези творби, от които не си предполагал, че имаш нужда, но веднъж преживени, си тръгваш благодарен за досега с тях. Чрез хумор, чрез затишие, чрез тъмнина, чрез чупене на четвъртата стена и в същото време тотално изолиране, Йордан Ръсин и Стоян Радев създават един ценен и минималистичен спектакъл.
И всъщност това е смисълът на театъра – да е циничен, искрен и да ни показва от какви съставни части сме създадени. Какво ни държи в изправност, какво ни кара да се движим и мислим. А ако не харесваме какво виждаме на сцената, можем да го променим, като първо променим себе си.