Фестивалът и градът – как си кореспондират и спомагат за взаимното си развитие

Тя помага да се положат важни за културата въпроси, да се набележат решения и предложения за подобряването на творческата среда, както и да се създаде един своевременен обмен между артисти от различни държави.

На 30-годишния юбилей на „Сцена на кръстопът“ Кръглата маса събра видни творци и изкуствоведи: Росица Обрешкова – основоположник на идеята, Петър Влайков – директор на Държавен куклен театър – Пловдив, Стелиян Николов – директор на ДКТ „Иван Димов“ - Хасково, Дидем Еркек, отговаряща за международните отношения към Главна дирекция на държавните театри в Република Турция, Мехмет Фатих Докгюз – директор на Истанбулския държавен театър, Емре Манав – генерален консул на Република Турция в Пловдив, Пролет Трифонова – директор на Драматичен театър „Никола Вапцаров“ – Димитровград, Илия Виделинов – директор на ДКТ „Васил Друмев“ – Шумен, Кръстю Кръстев – арт директор на Драматичен театър „Н. Масалитинов“ – Пловдив, Ева Данаилова и Ангел Петров – организатори на Комедиен европейски филмов фестивал (КЕФФ).

ГРАДЪТ И ФЕСТИВАЛЪТ

Една от основните теми, които се засегнаха тази година, е връзката между града и фестивалите. Пример за успешна симбиоза е Авиньон, в който фестивалните изяви са втъкани, създали са хармоничен живот един с друг и така спомагат за развитието както на артистите, така и на самия град.

„Един фестивал се е зародил в определен град от нуждата да го има. Фестивалите в Хасково са благодарение на това, че Общината обръща внимание на младите хора. Имаме литературен, музикален, театрален фестивал. Самата политика на местната власт е да обръща внимание на новото поколение. Затова и ние направихме студентски театрален фестивал „Сцена на края на града“ – за да допринесем към общото и точно в Хасково му е мястото“, коментира Стелиян Николов.

Ако става въпрос за театрални фестивали, се забелязва, че по-успешни са уличните, които оживяват мястото по „артериите му“. Но когато говорим за сцена, се долавя липса на добра съвременна драматургия, което пречи да се прави постоянна фестивална селекция.

За разлика от България, в Република Турция театрите са под шапката на Главна дирекция на държавните театри, която е с 80-годишна история. Дирекции на държавните театри има в 16 града, провеждат се 7 международни фестивала и 2 национални. В театралните институции работят близо 5000 човека персонал и се представят между 150 и 200 нови постановки годишно. Има два вида фестивали – единият вид е насочен към народа, а вторият вид е насочен към самите театри.

„Един фестивал е успешен не когато залите са пълни, не когато има много участници и зрители. Успехът се измерва с това до каква степен той е развалил удобството на бизнеса и управляващите. Доколко те са обърнали взор към него и са го признали и подпомогнали. Мнението ми е, че бизнесът и властите подкрепят популярните събития, но не и такива, които са обърнати към мира и по-социални дейности. В Турция винаги е имало изкуство, което е опозиция, без значение кой е на власт. Опозицията не е директно срещу управлението, а цели да „се бори“ за обич, мир, разбирателство. Ако не правиш изкуство с тази нагласа, то тогава го правиш за слава и пари. У нас „аз“-ът минава на преден план, а творчеството остава на заден, което не трябва да се случва“, споделя Мехмет Фатих Докгюз.

НОВИ ПУБЛИКИ

В последната година се забелязва отлив на публиките, особено извън столицата и големите градове. Ключов проблем е, когато в едно по-малко населено място има няколко културни институти и всеки от тях се стреми да привлече публика. Друг проблем за провеждане на театрални фестивали и събития в тези градове е финансирането.

„Скоро ни предстои Балканският театрален фестивал, който е припознат от кмета и общинската структура. Това значи, че той има своето значение. Но от години Благоевград няма свой постоянен културен живот и концентрацията, която носят големите градове. Благоевградският театър е единственият, който създава различни събития, и това е с цел да напуснем провинциалната сцена и да се срещнем с публика, с която не сме досега. Местната управа няма целенасочена културна политика, а „яхва“ конкретно събитие, което привлича по-голяма общественост. Община Благоевград е една от единствените две в страната, които не финансират държавния културен институт на собствената си територия. Финансират само Балканския театрален фестивал със скромна сума и то намерена от спонсори“, обясни Пролет Трифонова.

В България се забелязва особен парадокс – по статистика всички зрители в световен мащаб на различни сценични изяви са между 3 и 5% годишно. Всяко преминаване на тези проценти се счита за „театрален бум“ в бранша. В България хората, посетители сценична изява, са близо 1 млн., което възлиза на 15%. В същото време имаме усещането за отлив на публика. Оказва се, че проблемът е в пресищането от продукции. В България има 52 държавни културни института, които годишно произвеждат около 400 нови заглавия. И това не включва общинските и частни структури.

„Сега е моментът да решим дали това пресищане ще се прояви под формата на незаинтересованост и дистанциране, от страна на публиката, или ще се опитаме да намалим производството, за да повишим качеството“, завърши Кръстю Кръстев.