Вечността е разграничаване от живота. Жест към несбъдването и съвършенството. Пленителен копнеж към бъдещето. Отдалечаване от видимото и  невидимото. Безбрежност, заседнала под клепачите на историята. Хуманитарна версия на мечтата. Тотална версия на всичките ни утопии за по-приказен, по-красив, по-добър свят. Вечността е движение през достолепната материя на скръбта, болката, злото, бита, сивото, ежедневното. Танц пред баналната ни същност, в която сме облечени и обречени. Съчувствие, че сме безсмислени и грешни, опустошителни и семпли. Забележка, че не летим достатъчно само с ръце. Че не сме се разперели над метеорологията и егото си. Че вкарахме мечтата в хладилници и печки с много реотани. Че сме крайно нетактични към прилива на поляните, ветровете, океаните, моретата, сезоните. Вечността е невидимата илюзия, но и последната надежда. Прелистване на всичките ни пориви, изкупления, вълнения. Разлистване на всичките ни премълчани думи, протести, несъгласия. Поточната линия на съвестта. Плантации от тъга по всеки и всичко. Последното откъснатото листо от есента. Футуристична антология, че ни е имало. Единствената, невъзможната илюзия, че ще прескочим вятъра и ще бъдем себе си. Повече себе си от никой друг.

“Сцена на кръстопът” вече 30 години е партитура, ария, ехо от илюзии.  Или просто - една от последните ремарки на вечността! Да живее Фестивалът!
 

​

Да живее Фестивалът!
Елин Рахнев