T_2022.jpg

Където свършват птиците и облаците, и ветровете, започва мъдростта. Тя не е в Менделеевата таблица или в преддверието на катедралите. Нито в поречията на сълзата. Тя е след стенанието, преди болката, тя е скоротечна версия за това, че ни е имало. Мъдростта е всичко онова, което никога няма да си кажем, тя е мълчанието след поемите. Корен квадратен на всичките ни грешки. Всичките ни пристъпи на невъзможност. Тя е след сезоните, преди оптимизма, в процепа на следващата ни усмивка. Тя е всичко онова, което римуваме със себе си. Тя е движението на загасналите ни фибри – изпепелени в телата ни. Тя е всичко онова, което ще загубим в безвремието. Тя е чигата, която ни въздига, от която падаме и умираме, следобедният сън на всички чучулиги, море, окъпано в рибари. Тя е всичко онова, което болезнено ни липсва, крайна необходимост. Следваща версия на всичките ни версии. Мъдростта е камертонът, през който се взираме в самите себе си. Ехото, в което се оглеждаме. Огледалото, в което се стопяваме. Сестра на вечността, майка на всичките ни комплекси, тъги, суети, загуби и победи. Понякога несбъдване, понякога очакване, понякога нова вселена, на която искаме да посадим дърво, цвете, река. Реката, в която да удавим всичките си егомании, мании, предразсъдъци, завист, злоба, алчност. Реката, която ще ни направи по-добри, по-единствени, по-възможни да се смирим притихнало-красиви. „Сцена на кръстопът“ винаги е бил частица от мъдростта на този свят.

ДА ЖИВЕЕ ФЕСТИВАЛЪТ!

ЕЛИН РАХНЕВ