Копнежът е най-чистата, най-личната, най-прелетната версия на надеждата. И най-величествената. Той е ехото след тишината, есенцията на всички белези, усмивки, стремления, пориви към вечността. Той е приливът, в който се опитваме да удавим всичките си безсмислени движения, спорове, крясъци, бит. Той е контракултурата на цялостното ни присъствие тук. Последната партитура на всичките ни несъгласия, протести, викове. Той е принцесата и просякът на тъгите ни. Копнежът е, когато повярваме, че всяко есенно листо е със собствено име, че всяка дъждовна капка има фамилия, че две-три сълзи са много повече от океан. Той е щрайхът и квинтетът, рапсодията и ораторията, катедралата и арката на всичко онова, което можем да кажем единствено и само през стенанието на сърцето. И с нищо друго. Копнежът е основна, магична достоверност на мечтата. Ятата от незагаснали птици в кожата й. Импресията под клепачите й. Родилните й стонове. Той е майка и родина на мечтата. Всичките й фобии и фибри, всичките й тонове и амплитуди, всички  течения и поречия. Съвършенството в нейната притеснителност. Раната след нейната невъзможност. Припевът в несбъдването й. Копнежът е огледалото, през което можем да видим физиологията на свободата си, епикризата на усмивката си, аритмията на сънищата си. Тук ли сме били. Живяхме ли или се преструвахме. Говорихме ли или мънкахме.  

„Сцена на кръстопът“  винаги е бил копнеж да преживеем този живот по-красиво, по-единствено, по-съвършено. Да бъдем себе си, дори когато ни няма. Да се опитаме да полетим и да се слеем с метеорологията. Дори понякога да объркаме прогнозата за времето.

​

ДА ЖИВЕЕ ФЕСТИВАЛЪТ!

​

ЕЛИН РАХНЕВ